Духът на 90-те

Интервю с Калин Николов

художник и изкуствовед

Калин Николов е български художник, изкуствовед, илюстратор, карикатурист, защитник на паметта на десетки български творци. Роден е през 1956 г. в София. Завършва Художествената гимназия и Художествената академия „Николай Павлович”, специалност „Графика и графични технологии“. Работи под насоката и в тясно сътрудничество с художника Борис Димовски. Интересите си реализира в различни области на пластичните изкуства: живопис, графика, илюстрация, карикатура и шарж, оформление на книги и периодични издания, комикс, плакат, сценография, стенопис. Художник на основни български вестници и списания, сред които „Вечерни новини“, „Антени“, „Български писател“, „Стършел“, „Литературен фронт“, „За буквите“, „Усури“, „Фантастика, евристика, прогностика“, „Факел“, „Съвременник“ и много други.

Представя самостоятелни изложби в София, Хамбург, Атина, Будапеща. Участва и в редица общи художествени изложби у нас и в чужбина (Белгия, Канада, Турция). Голямата част от първите му изложби са били съвместно с представяне на поетическото творчество на поета Георги Рупчев.

Автор е на многобройни изследвания, публикации, книги, посветени на български и чуждестранни творци на изобразителното изкуство от близкото минало.

Интервю с Цанко Лалев

поет и издател

Цанко Лалев е български поет, писател и издател. Роден е през 1962 година в София. Завършва висшето си образование в Софийския университет по специалностите „Българска филология“ и „История на културата“. Автор е на книгите „Български митове и легенди” и „Древни загадки от България”, на сборници с детски стихове и на две стихосбирки – „Тежки улици” (1988) и „Майстор на окови” (1994).

През есента на 2023 г. предстои да излезе романът му „Домът на пчелите“, изд. „Хермес“.

Интервю с Гергана Рачева

един всеотдаен читател

Гергана Рачева е родена в Карлово. Завършва Българска филология в Софийския университет, в групата на бъдещия професор Галин Тиханов. Години наред работи като учител и редактор. Сътрудничи на списание „Лик“, вестник „Култура“, „Литературен вестник“. Редовно представя книги в „Артефир“ по програма „Христо Ботев“. Повече от седем години е модератор на читателски клуб „Световна класика“. Едно от най-хубавите ѝ начинания е фестивалът „Рози и книги“ в Калофер. Вярва в думите на поета Одън: „Има много книги, които са незаслужено забравени, но няма книги, които да са незаслужено запомнени.“

Книжното поетическо тяло на 90-те

Тъничките стихосбирки, често оформяни от изключително талантливи художници със скромни графични средства, силно се различават по външен вид от сборниците с поезия до 1989 година и от прекрасните книжни тела с твърди корици и изящен печат от 20-те години на XXI век. Но тъкмо тези скромни книжки съдържат в себе си заряда на онова десетилетие, което може да се нарече истинският преход от една епоха в друга – и в литературен, и в политически, и в идеологически смисъл за България. Границите на езика се отварят и поезията се превръща във фантастична лаборатория за експерименти. Чувства се остро разграничаване от клишетата на социалистическия изказ, нахлуват понятия и персонажи от библейските пространства, търси се контакт с постмодернистичните тенденции в световната литература.

Поради своя ограничен тираж тези стихосбирки вече са голяма рядкост, но могат да се открият разпръснати из големи и малки библиотеки в страната.

Духът на 90-те

 

… 90-те години на XX век – може би най-обилното откъм лирически текстове време след 20-те години на същия век.

Пламен Дойнов

„Българската поезия в края на XX век“

 

С идването си периодът рязко разби поколенческия порядък в литературните йерархии – всъщност превърна единствената йерархия в няколко. Отне строго разпределения патент на обособените поколения поети върху литературното поле и макар общо на всички да увеличи шансовете за публикации, сви статута на изявите им в публичното поле – особено на неполитическите, чисто литературните изяви. Изведнъж няколко поколения се оказаха в приблизително равноконкурентни взаимоотношения върху стесняващата се територия. Поетите реагираха различно: с консервативно затваряне в досегашните си лични поетики, с опити за радикални актуализации на същите, с компромисни средни положения между двете. Най-малко проблеми имаха тези, които започнаха да се реализират през периода и извън шанса да публикуват нямаха предварителни очаквания.

Настоящият момент впрочем е нов за целия свят, поради което литературното ни поле е някак в неизбежен синхрон със света. Етапът на Интернет и масовата, всепосочна комуникация трансформират не само културата на устния обмен, но и тази на писмения, а оттам и на поезията. Вярно, поетът получава шанс за по-бърза публикация и съответно реализация. Едновременно с това той все по-слабо контролира достъпа до себе си, не може да се аранжира само в редки искрометни появи на подиум пред трескаво притихнала публика долу в ниското. Потребителят всъщност е винаги някъде наоколо.

Владимир Трендафилов

„Разпадането на подиума: поезията на 90-те години“

 

Да пишеш през 90-те „Българийо, моя страна…“ не беше нито модно, нито актуално. Напротив – беше признак на крайна назадничавост и водеше до изпадане от литературните институции. Освен ако сам не си избрал да се причислиш към най-консервативната част от българското литературно пространство. Обратно – пишеха се и се публикуваха разни скандални текстове за родината и родното. Борис Роканов, Елин Рахнев, който беше драматург на Народния театър, Ани Илков, Едвин Сугарев написаха стихотворения, в които изразяваха погнусата си от това, че се спекулира с образа на Родината. Накратко – издадоха се стихотворения, които по тематика бяха нещо подобно на „Патриот“ на Ботев. Или „Борба“, или „В механата“. Те казваха: „Има хора, които се правят на патриоти, но не са“ по Гео-Милев маниер („Прекрасно, но що е Отечество“), но в една по-модерна форма, характерна за 90-те, като използваха и разговорен език, и клишета от медиите.

Деветдесетте години създадоха само определени търсения. Със сигурност те не бяха най-богатото време в българската литература като стилови равнища. Защото имаше засилена експанзия на поезията, на първо място. Издадоха се огромен брой стихосбирки, направиха се огромен брой експерименти. Убеден съм, че след време 90-те ще бъдат разглеждани от тази гледна точка.

Йордан Ефтимов

„Тайните шедьоври на 90-те“

 

През последното десетилетие на миналия век в българската поезия се появява силна идейна нагласа за промяна. Издавани са книги с разнообразни художествени търсения, тенденциите за развитие са хетерогенни и динамични, като водят до комплексна смяна на поетическия език. Свободата на словото, след дълги години на задължителна, идеологически наложена парадигма за художествена естетика, поражда ентусиазъм в преоткриване на традицията, умножаване на нейните значения. Тенденциите в развитието на българската поезия от 90-те не отминават заедно с края на века, но имат продължение през първото десетилетие на двадесет и първи век.

Дорота Голек-Сепетлиева

„Българската поезия през 90-те години на XX век и културната памет“

 

…стресът на 90-те години не руши традицията, а я обновява и обогатява с нови смисли, че новите перспективи пред литературата (дори когато ни се привиждат като нихилистичен бунт) създават и нови литературни ретроспективи.

Светлозар Игов

 

Ще спомена новите понятия в литературата на 90-те. Нови за контекста или изобретени от нас най-вече за нуждите за осмисляне на лириката. Имам предвид неоавангарда, постмодернизма, парапародиите, новия автентизъм, лекото писане, женското писане…

Но в крайна сметка, доколко е коректно да се говори за литература на 90-те и какви точно граници има тя? Какво означава литература в края на века? Можем ли да говорим за поколение на 90-те? Или това са само дебютиралите автори?

Пламен Дойнов

 

90-те смениха интонацията. Между Прага на Багряна и Прага на Силвия Чолева има не само светогледни, поетологически и езикови различия, с които да се занимава науката. Има интонационни различия. Такива са разликите и между „Сенки“ на Яворов и „Сенки“ на Мирела Иванова, между Рим на Вазов и Рим на Мерджански. 90-те имат друга постановка на гласа за едни стари неща. Обикновеното вестникарско хулене гласи, че 90-те са охулили ценностите или такива въобще няма, а те всъщност ги препотвърдиха на дълбинно равнище.

Защото за мен интонацията означава много.

Албена Хранова

 

Откъси от „Българската литература на 90-те: прелитане над хаоса“ – изказвания на теоретичната конференция „Какво се случи в/на/с българската литература след 1989 година?“, публикувани от Марин Бодаков във в. „Култура“, бр. 45, 2000 г.