Интервю с Марияна Фъркова
поет, писател, литературовед
Марияна Фъркова е родена през 1962 г. в Кюстендил. Завършила е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на стихосбирките „Бесилки в моя дом“ (1995) и „19 стихотворения за любовта“ (2017), на „Моите петъци с Александър Геров“ – художествено-документална (1998), на романите „Светът около мен“ (2007) и „Град на демони и богове“ (2009), „В сянката на големите орехи“ – разкази (2023). Съставител и редактор е на сборници, посветени на известни наши автори, между които Борис Делчев и неговия прочут „Дневник“ (1995), на две книги за Иван Пейчев – „Далечна близост“ и „Не чаках есента“, на антологията „In vino veritas. От Цанко Церковски до Бойко Ламбовски“ (2007), „Александър Геров. Бяла приказка. Поезия. Писма. Спомени“ (2009). Съсценарист е на филма „Борис Делчев – живот и дневник“. Има множество публикации в периодичния печат.
Сътрудник в множество вестници и списания, излизащи през годините: сп. „Летописи“, в. „Литературен форум“, в. „Литературен вестник“, в. „Български писател“, в. „Словото днес“, в. „Труд“, в. „Сега“, сп. „Пламък“, сп. „Факел“ и др. Автор на критически студии, портрети и други материали, предимно из областта на литературата. Работи в Института за изследване на обществата и знанието при БАН като редактор в сп. „Философски алтернативи“.
Интервю с Едвин Сугарев
поет и общественик
Едвин Сугарев е български поет, писател, общественик, литературовед, преподавател. Роден е през 1953 г. в София. Завършва българска филология в Софийския университет. През 1985 г. защитава докторат на тема „Българската литература след Първата световна война и немският експресионизъм (мирогледни и стилистични паралели)“. В периода 1986–1990 г. е научен сътрудник в Института за литература, като междувременно преподава нова българска литература в Софийския университет (1987) и води лекции върху българския експресионизъм в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ (1988). През 1989 г. става редактор на литературния самиздатски алманах „Мост“. През 1990 г. влиза в редколегията на списание „Литературна мисъл“. Редактор е на „Литературен вестник“ от 1991 до 1996 и от 2003 година.
От 2002 г. е научен сътрудник в Института за литература при БАН. През 2008 г. защитава докторат на тема „Александър Вутимски – паралелни прочити“. През 2010 г., в несъгласие с начина на реформиране в БАН, напуска и става преподавател в НБУ. Член на редколегията на „Българистика Nuova“ – годишник на департамент Нова българистика към НБУ.
През 1989 г. Едвин Сугарев е активист в националното движение „Екогласност“. Народен представител е в VII велико народно събрание и в XXXVI-тото и XXXVII обикновено народно събрание, където е заместник-председател на комисията против корупцията. В периода 1997–2002 година е посланик на Република България в Монголия и Индия. През 2014 г. участва в предизборните кампании на политическата формация ГЕРБ. В края на следващата година получава назначение като консул в Ниш.
Носител е на редица литературни награди, сред които Наградата „Развитие“ за ръкопис на роман (2004), Голямата награда на конкурса за SMS-поезия (2005), Специалната награда от конкурса „Биньо Иванов“ (2007), Номинация за националната награда за поезия „Иван Николов“ за стихосбирката „Стихове от Камен бряг“ (2010), Номинация в националния конкурс „Христо Фотев“ (2014).
Автор на множество поетични книги („Обратното дърво“, „Калейдоскоп“, „Водни кръгове“, „Джаз“, „Житие на съня“, „Палеонтология на любовта“ и др.); романи („Невъзможните убежища на поезията“); научни монографии и сборници, посветени на българския експресионизъм, Николай Райнов, Александър Вутимски; есета, статии и др.
Интервю с Калин Николов
художник и изкуствовед
Калин Николов е български художник, изкуствовед, илюстратор, карикатурист, защитник на паметта на десетки български творци. Роден е през 1956 г. в София. Завършва Художествената гимназия и Художествената академия „Николай Павлович”, специалност „Графика и графични технологии“. Работи под насоката и в тясно сътрудничество с художника Борис Димовски. Интересите си реализира в различни области на пластичните изкуства: живопис, графика, илюстрация, карикатура и шарж, оформление на книги и периодични издания, комикс, плакат, сценография, стенопис. Художник на основни български вестници и списания, сред които „Вечерни новини“, „Антени“, „Български писател“, „Стършел“, „Литературен фронт“, „За буквите“, „Усури“, „Фантастика, евристика, прогностика“, „Факел“, „Съвременник“ и много други.
Представя самостоятелни изложби в София, Хамбург, Атина, Будапеща. Участва и в редица общи художествени изложби у нас и в чужбина (Белгия, Канада, Турция). Голямата част от първите му изложби са били съвместно с представяне на поетическото творчество на поета Георги Рупчев.
Автор е на многобройни изследвания, публикации, книги, посветени на български и чуждестранни творци на изобразителното изкуство от близкото минало.
Интервю с Цанко Лалев
поет и издател
Цанко Лалев е български поет, писател и издател. Роден е през 1962 година в София. Завършва висшето си образование в Софийския университет по специалностите „Българска филология“ и „История на културата“. Автор е на книгите „Български митове и легенди” и „Древни загадки от България”, на сборници с детски стихове и на две стихосбирки – „Тежки улици” (1988) и „Майстор на окови” (1994).
През есента на 2023 г. предстои да излезе романът му „Домът на пчелите“, изд. „Хермес“.
Интервю с Гергана Рачева
един всеотдаен читател
Гергана Рачева е родена в Карлово. Завършва Българска филология в Софийския университет, в групата на бъдещия професор Галин Тиханов. Години наред работи като учител и редактор. Сътрудничи на списание „Лик“, вестник „Култура“, „Литературен вестник“. Редовно представя книги в „Артефир“ по програма „Христо Ботев“. Повече от седем години е модератор на читателски клуб „Световна класика“. Едно от най-хубавите ѝ начинания е фестивалът „Рози и книги“ в Калофер. Вярва в думите на поета Одън: „Има много книги, които са незаслужено забравени, но няма книги, които да са незаслужено запомнени.“
Книжното поетическо тяло на 90-те
Тъничките стихосбирки, често оформяни от изключително талантливи художници със скромни графични средства, силно се различават по външен вид от сборниците с поезия до 1989 година и от прекрасните книжни тела с твърди корици и изящен печат от 20-те години на XXI век. Но тъкмо тези скромни книжки съдържат в себе си заряда на онова десетилетие, което може да се нарече истинският преход от една епоха в друга – и в литературен, и в политически, и в идеологически смисъл за България. Границите на езика се отварят и поезията се превръща във фантастична лаборатория за експерименти. Чувства се остро разграничаване от клишетата на социалистическия изказ, нахлуват понятия и персонажи от библейските пространства, търси се контакт с постмодернистичните тенденции в световната литература.
Поради своя ограничен тираж тези стихосбирки вече са голяма рядкост, но могат да се открият разпръснати из големи и малки библиотеки в страната.
… 90-те години на XX век – може би най-обилното откъм лирически текстове време след 20-те години на същия век.
Пламен Дойнов
„Българската поезия в края на XX век“
С идването си периодът рязко разби поколенческия порядък в литературните йерархии – всъщност превърна единствената йерархия в няколко. Отне строго разпределения патент на обособените поколения поети върху литературното поле и макар общо на всички да увеличи шансовете за публикации, сви статута на изявите им в публичното поле – особено на неполитическите, чисто литературните изяви. Изведнъж няколко поколения се оказаха в приблизително равноконкурентни взаимоотношения върху стесняващата се територия. Поетите реагираха различно: с консервативно затваряне в досегашните си лични поетики, с опити за радикални актуализации на същите, с компромисни средни положения между двете. Най-малко проблеми имаха тези, които започнаха да се реализират през периода и извън шанса да публикуват нямаха предварителни очаквания.
Настоящият момент впрочем е нов за целия свят, поради което литературното ни поле е някак в неизбежен синхрон със света. Етапът на Интернет и масовата, всепосочна комуникация трансформират не само културата на устния обмен, но и тази на писмения, а оттам и на поезията. Вярно, поетът получава шанс за по-бърза публикация и съответно реализация. Едновременно с това той все по-слабо контролира достъпа до себе си, не може да се аранжира само в редки искрометни появи на подиум пред трескаво притихнала публика долу в ниското. Потребителят всъщност е винаги някъде наоколо.
Владимир Трендафилов
„Разпадането на подиума: поезията на 90-те години“
Да пишеш през 90-те „Българийо, моя страна…“ не беше нито модно, нито актуално. Напротив – беше признак на крайна назадничавост и водеше до изпадане от литературните институции. Освен ако сам не си избрал да се причислиш към най-консервативната част от българското литературно пространство. Обратно – пишеха се и се публикуваха разни скандални текстове за родината и родното. Борис Роканов, Елин Рахнев, който беше драматург на Народния театър, Ани Илков, Едвин Сугарев написаха стихотворения, в които изразяваха погнусата си от това, че се спекулира с образа на Родината. Накратко – издадоха се стихотворения, които по тематика бяха нещо подобно на „Патриот“ на Ботев. Или „Борба“, или „В механата“. Те казваха: „Има хора, които се правят на патриоти, но не са“ по Гео-Милев маниер („Прекрасно, но що е Отечество“), но в една по-модерна форма, характерна за 90-те, като използваха и разговорен език, и клишета от медиите.
Деветдесетте години създадоха само определени търсения. Със сигурност те не бяха най-богатото време в българската литература като стилови равнища. Защото имаше засилена експанзия на поезията, на първо място. Издадоха се огромен брой стихосбирки, направиха се огромен брой експерименти. Убеден съм, че след време 90-те ще бъдат разглеждани от тази гледна точка.
Йордан Ефтимов
„Тайните шедьоври на 90-те“
През последното десетилетие на миналия век в българската поезия се появява силна идейна нагласа за промяна. Издавани са книги с разнообразни художествени търсения, тенденциите за развитие са хетерогенни и динамични, като водят до комплексна смяна на поетическия език. Свободата на словото, след дълги години на задължителна, идеологически наложена парадигма за художествена естетика, поражда ентусиазъм в преоткриване на традицията, умножаване на нейните значения. Тенденциите в развитието на българската поезия от 90-те не отминават заедно с края на века, но имат продължение през първото десетилетие на двадесет и първи век.
Дорота Голек-Сепетлиева
„Българската поезия през 90-те години на XX век и културната памет“
…стресът на 90-те години не руши традицията, а я обновява и обогатява с нови смисли, че новите перспективи пред литературата (дори когато ни се привиждат като нихилистичен бунт) създават и нови литературни ретроспективи.
Светлозар Игов
Ще спомена новите понятия в литературата на 90-те. Нови за контекста или изобретени от нас най-вече за нуждите за осмисляне на лириката. Имам предвид неоавангарда, постмодернизма, парапародиите, новия автентизъм, лекото писане, женското писане…
Но в крайна сметка, доколко е коректно да се говори за литература на 90-те и какви точно граници има тя? Какво означава литература в края на века? Можем ли да говорим за поколение на 90-те? Или това са само дебютиралите автори?
Пламен Дойнов
90-те смениха интонацията. Между Прага на Багряна и Прага на Силвия Чолева има не само светогледни, поетологически и езикови различия, с които да се занимава науката. Има интонационни различия. Такива са разликите и между „Сенки“ на Яворов и „Сенки“ на Мирела Иванова, между Рим на Вазов и Рим на Мерджански. 90-те имат друга постановка на гласа за едни стари неща. Обикновеното вестникарско хулене гласи, че 90-те са охулили ценностите или такива въобще няма, а те всъщност ги препотвърдиха на дълбинно равнище.
Защото за мен интонацията означава много.
Албена Хранова
Откъси от „Българската литература на 90-те: прелитане над хаоса“ – изказвания на теоретичната конференция „Какво се случи в/на/с българската литература след 1989 година?“, публикувани от Марин Бодаков във в. „Култура“, бр. 45, 2000 г.